"Че думите имаха силата да предизвикват неща, че караха някого да действа или го възпираха, че можеха да накарат човек да се смее или да плаче; още като дете бе смятал това за загадка и тя не спря да го впечатлява. Как го постигат думите? Нима не беше като магия? А в този миг мистерията сякаш бе още по-голяма отвсякога, понеже това бяха думи, за които до вчера сутринта даже не подозираше." Паскал Мерсие

Понякога имате ли чувството, че повече от всичко се нуждаете от това да поговорите с някого? Хората за вас стават като наркотик, като кафето, за което отчаяно мечтаете рано сутрин. В момента съм в подобна ситуация. Не знам дали е, защото днес бях потънала в тишина или просто, защото напоследък не сме си писали толкова... Странно е, сякаш при мен момчетата се държат по един и същи начин. Омръзвам ли им, какво става, не знам? В началото всичко е много интересно, те са много заинтригувани, щом не им пиша, решават, че съм ги забравила, а като минат няколко дни всичко се променя - само аз се интересувам, а те въобще не се сещат. Правят се на недостъпни или просто наистина не им пука? Омръзна ми от това. Омръзна ми това да се повтаря всеки път и само аз да съм наранена. Вчера, днес, утре... Само за мен ли хората са важни? Сякаш като му обърнах внимание и като показах, че ми е забавно да си говорим, той стана твърде важен и реши, че съм недостойна... Звуча като зависима глупачка. Интересна връзка се появи в главата ми. Рейчъл и Рос от сериала "Приятели". Допреди тя да разбере, че той е влюбен в нея, той беше просто един приятел, част от всички, но след това представите й се преобърнаха и Рос беше вече центърът на вселената... И, за жалост, беше с друга. Не, моята ситуация не е точно такава, но напомня на тази. Аз не съм влюбена в него, но преди, когато не си говорихме, ми беше много по-лесно, защото просто не го забелязвах, беше един от многото. Сега, след като няколко дни си писахме постоянно, всичко сякаш се промени и аз постоянно поглеждам кога е и кога не е онлайн и се чудя защо не ми пише.... Ядосвам се на думите си, на мислите си. Не искам да съм такава. Какво значение има? Той е далече, аз съм тук, не го харесвам, просто искам да си говоря с някого. Може би изходът е да намеря заместител. И това трябва да направя, за да не продължавам да изглеждам като безнадеждна досадница пред него и за да спра да му пиша. Искам да види, че не се нуждая от него. Искам да съм независима. Тъжното е, че не знам дали ще мога да намеря заместител... Преди беше различно. Сега хората са вечно заети и нямат време за нищо. Нямат време за разговори. За какво живеят тогава? Само, за да работят? Какъв живот! А къде отиде близостта?! Къде отиде споделянето и приятелството?! Имаме само този живот! Нека го изживеем подобаващо! Нека всеки ден бъде пълен с думи, разговори, смях, а не със самота, гордост и предубеденост...